Единиците са единици, нулите са нули.

Концепцията за CDT-6 се появи, когато обмислях подхода към интерфейса SPDIF, който обикновено се използва за свързване на транспорт и DAC.

Проучвах начини за подобряването му и стигнах до заключението, че най-добрият начин за това е да го третирам като аналогова линия за предаване на данни, а не като цифров интерфейс.

Истината е, че когато говорим за „цифров“, това по същество е само Платонова концепция, която не е възможна в реалността. Но ако приемем идеята, че отделен ЦАП и транспорт биха били по-добри от пълноценен CD плейър, ни трябва начин да ги свържем – и какъвто и да е той, трябва да съществува.

Всички предавателни линии обикновено изискват определено съпротивление в двата края на линията, при предавателя и приемника, за да се поддържа точността на самия импулс и да се предотвратят отраженията и звъненето, но цифровият ключ няма да направи това.

В действителност състоянието се променя в реално време от една форма в друга (0,1) и съществуват напрежения, представляващи тези нива. Но по време на самия преход състоянието на ключа е неопределено. То може да бъде добре контролирано в един процесор например, където разстоянията са малки и паразитните капацитети с напреженията са много малки. А когато стигнем до нашия макросвят, трябва да приемем факта, че микроскопичните дефекти на сигнала вече се чуват, дори и да не са лесно могат да бъдат измерени, така че си заслужава да се вгледаме по-отблизо в това, което се случва.

Както и да е, реших да проуча тази тема и да намеря начин да буферирам вътрешните части на цифровия транспорт и ЦАП, за да създам чист, дефиниран аналогов импеданс за предавателната линия. Би било сравнително лесно да се постигне чист сигнал между механиката на транспорта и неговия буфер, както и в другия край, ако се помисли внимателно за дизайна и се използват специални кабели. Отначало мислех за изцяло транзисторно решение, тъй като говорим за високи скорости и цифрово предаване и това обикновено е първото нещо, което идва на ум на един инженер, но после се сетих, че мога да го реализирам на лампи от самото начало.

Като имах предвид естетиката, проектирах просто трансформаторно съгласувателно стъпало, първо с помощта на старата ми позната лампа 6SH7, а след това с пентод EF800 RF, с един малък трансформатор в предавателя и друг в приемника.

Активните стъпала бяха широколентови еднотактови, клас А на трансформаторите, работещи в режим на проводимост, свързани към трансформатор със зададено съпротивление и верига от резистори. Разбира се, използвах AH резистори и сребро проводници в трансформаторите – сериозни неща. Но, разбира се, смисълът на това е да се зададе определящото съпротивление с лампи и най-качествени компоненти, а не с ключове за стотинки.

Тази гледна точка е отчасти отговорна за впечатляващата разлика, която се получава при използването на тази технология.

Сглобих прототип, не си спомням дали беше приемник или предавател, и го пуснах за прослушване. Резултатът беше, от една страна, едва забележим, а от друга, различен като ден и нощ – оцветяването се увеличи чувствително, а високите честоти станаха копринени, което придаде по-малко цифров звук.

Това, което чух, беше най-голямата крачка към аналоговото звучене, при това с използване на цифрово.

Вдъхновен от резултата, построих цялостна система – предавател и приемник, и резултатът беше още по-добър. Като цяло стана много ясно, че е необходимо буфериране от двете страни на кабела, за да се разгърне потенциалът.

По онова време в АН имаше много скептицизъм по отношение на подобни неща, както и навсякъде другаде, вероятно защото всички имаха представата, че понеже е нещо цифрово, то или го има, или го няма – типично цифрово мислене.

На мен обаче ми стана кристално ясно, че всички ефекти на технологиите, материалите и компонентите, които съществуват в аналога, са също толкова видими и в цифровия формат. И можете да видите това ясно в кабела, който свързва транспорта и DAC. Имам някои екзотични теории за това, но нека не се впускаме в тях.

Започнах предварителни експерименти с нашите базови ЦАП-и, но след разговор с Питър и Анди Уитъл решихме да направим нещо като супер версия на DAC Five, която да използва захранване от предусилватела М9 за неговите аналогови схеми. Този ЦАП щеше да има входен буфер, а транспорт CDT6 същия изходен. Последният щрих за този супер DAC създадох нов I/V трансформатор, като използвах сърцевината от повишаващия трансформатор AN-S9. Отново най-доброто от най-доброто влезе в новия ЦАП, повишавайки спецификациите му до нивото на M9 или дори по-добро.

Нийл си спечели не малко сиви коси, навивайки кабели на трансформатори, аз сглобих специални платки и ги предадох на монтажния цех и след известно време нашата експериментална лаборатория имаше своя първи ЦАП с нови елементи и технологии.

Тествах всичко, настройвах го и го занесох в зоната за слушане. Анди Уитъл и Питър седнаха да го проверят.

Трябваше да се оттегля в стаята си, за да свърша друга работа, така че се върнах 20 минути по-късно, само за да видя Анди и Питър с увиснали челюсти.

За първи път постигнахме истинско цифрово възпроизвеждане на звука на ниво винил.

Това не бяха фини подобрения, а нова парадигма (скъсване с моделите). Чухме истински аналогов звук от цифрова система – плавни, топли и прозрачни средни честоти, истинска динамика, истински върхове, баси, без усещане за цифрова обработка, никакъв пластмасов/електронен звук, с какъвто всички са свикнали от компактдисковете. И при всичко казано дотук, не трябва да забравяме, че тук, в АН, вече сме свикнали да слушаме някои от най-органично звучащите цифрови продукти, всеки ден.

Може би основният извод от тази история е, че когато говорим за цифров звук, нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

Инженерите и математиците обичат числата, защото могат да използват мощта на софтуер, като например Matlab, за да правят чудеса, които са чисти и 100% точни – но този свят съществува само в компютрите, в раздела за изчисления. След като напуснем този свят, където единиците и нулите се представят с реални напрежения, където нещата съществуват за ограничено време и където заедно тези напрежения и времена са подложени на стохастични и сигнални неопределености, трябва отново да мислим на ниво аналогови сигнали.

В никакъв случай не съм против математиката, моделирането и измерванията. Все още ги използвам ежедневно в АН за работата си, защото иначе нищо не би се получило. Създадени са обаче твърде много статии, които претендират да разкрият формулата за философския камък на аудиото.

И както се оказва, повечето от тях са написани от хора, които през целия си живот на аудиоинженери не са създали нито един правилно звучащ продукт. Това идва от пълното неразбиране на проблема за пресъздаването на музикално изпълнение, за слушателя у дома.

Рамките, създадени от математическата и инженерната строгост, рамките, изкуствено създадени от нас, поради това, че мисленето ни се развива само в логически или Платонов свят, ограничават широтата на мисленето, с което разполагаме, и още по-важно, осъзнаването на факта, че някой може да създаде нещо, което действително работи, но не се вписва в тези рамки. Мисля, че тук можем да вземем предвид работата на Курт Годел, който в нашия случай казва: „Не всичко, което звучи добре, е доказуемо, и затова е така“.

И обратното, „използването на логика и строгост няма да разкрие всичко, което бихме могли да използваме, за да създадем добър звук“ – в някакъв момент достигаме ниво на размита неопределеност, където е необходим човешкият фактор.

Пълната статия на Анди Гроув на сайта на Audio Note: https://www.audionote.co.uk/_files/ugd/89c24f_eb701b5b08b640ce985c6b3cee30acf2.pdf