Автор: Питър Квортруп – собственик и идеолог на фирма „Audio Note“

Нека да започнем с проверка на метода, който е на почит у всички. Обичайната процедура е такава: вие взимате един или няколко любими записа и прослушвате откъси от тях на две различни системи, след което решавате коя система (или компонент) ви харесва най-много, или коя от тях е най-близо до вашата вътрешна представа за идеалния звук, или коя съответства на записаната от вас музика. За съжаление този способ не работи, дори и да вземете дузина записи с несъмнено качество! Независимо дали вие ще провеждате сравнението по големината на звуковата сцена, честотния диапазон, преходните характеристики, правилност на тембъра, разположението на музикалните инструменти и прочие, или ще започнете по памет да сравнявате работата на една или друга система – разликата не е голяма. Практически резултатът ще бъде един и същ: вие ще узнаете единствено, коя от системите (или компонентите) съответства повече на вече съществуващата у вас предварителна нагласа как даден запис трябва да звучи. А в действителност нито записа, нито компонентите, които вие използвате са точни, описания метод не може да ни даде представа коя от системите е най-достоверна! Това е методологична грешка да се съди за верността на оригинала, използвайки неточни инструменти, към които се отнася и нашата звукова памет. И поради това можем с пълна увереност да кажем, че ако вървим по този път, то положително ще стигнем до хармоничното взаимодействие на самия запис, тракта на възпроизвеждането му, личния опит, паметта и очакванията. Всички тези фактори въздействат на процеса на запис и водят след себе си до необичайна вариативност на готовия запис. (Срещайки система, която добре възпроизвежда вашите „образцови“ записи, ще се запитате, ще се справи ли тя също толкова добре с останалите ваши записи. Вероятно отговора ще бъде: не. Обикновено се оправдаваме, че е виновен записа, а не звуковия тракт. Аз разбира се, не искам да ви доказвам, че всички записи са добри, но настоявам, че те в действителност са много по-добри отколкото ние им предоставяме възможност да бъдат прочетени).

Разбирам, че много хора ще класифицират тези твърдения като аудиофилска ерес, само че не забравяйте моята цел е да ви избавя от скуката и разочарованието и да направя така, че аудиосистемата да носи удоволствие и да бъде достоверна. Поради тези причини е необходимо да се откажем от желанието си непрекъснато да утвърждаваме представите си за това, как трябва да звучи записа и звуковия тракт. Както по-нататък ще покажа, достоверността на тези предразсъдъци в крайна сметка отварят вратите на аудиоада. Заявявам с цялата си отговорност, без да се взима в предвид, че нито едно звено във веригата на звукозаписа не е безупречно правилно, че правилността има една единствена достойна цел – колкото е по-точен звуковъзпроизвеждащия тракт, толкова са по-големи възможностите му вярно да възпроизведе записаната музикална информация, а колкото по-съвършено се предава музиката, толкова повече се създават условия за дълбоко съпреживяване на записаното изпълнение. Сега остава само да опишем метода, който ще ни приближи към целта.

Тези, които претендират за задълбочена оценка, благодарение на интимните си познания с процеса на студийния звукозапис, всъщност имат предвид друго, може би заради несъзнателния ред на мисли, когато отбелязват сходство в звученето при студиен запис и възпроизвеждане. Както беше отбелязано по-горе, никой не може да знае какво съдържа мастер-лентата или крайния носител, дори ако записа се прослушва на студиен контролен тракт. Всеки, който мисли, че съществува някаква еталонна система за възпроизвеждане, даваща „жив“ звук, просто не желае да се замисли или в най-добрия случай не разбира как се създава очарователна музика. Въобще казано, ако не беше силата на внушението, hi-fi-аудио би било обявено за измама още преди десет години. Спомнете си експериментите, които се провеждаха от разни hi-fi пропагандисти през 50-те години: голяма част от аудиторията си мислеше, че слуша „живо“ изпълнение, докато завесата не се вдигна и не се разкри тайната на фокусника. Истината се заключаваше в това, че хората просто плуваха по течението без да си дават сметка какво слушат. В това е и нашата същност – да вярваме в това, което виждаме и да „чуваме“ това, което искаме да чуем. Когато всички наоколо се веселят, истината се казва от циниците.

Още едно заблуждение, което касае истинската роля на студийната апаратура и мониторите. За какво е предназначено това оборудване? Да разберем това, което се записва как ще звучи на позната на звукорежисьора система за звуковъзпроизвеждане и след това да внесем корекция в процеса на записа. Производителите на звукозаписи и потребителите в никакъв случай не са длъжни да мислят, че студийния контролен тракт е точен или показателен, тъй като звукоинженерите създават всевъзможни разположения и комбинации на оборудването, основаващи се на чутото от контролния тракт. Те са длъжни да се основават на нещо, в края на краищата и най-добрите компании за звукозаписи правят всичко, за да получат студиен контролен тракт, който да им покаже колкото може повече за това, което правят. Но независимо от това какъв е контролния тракт, той няма решаващата дума, защото е напълно възможно да се достигнат по-правдоподобни резултати със съвършено различни звукопроизводителни трактове, например по-правилни.
Именно по-правилни, а не просто правилни. Повтарям, че не съществуват такива понятия като правилна система или правилен компонент, или правилен запис. Всеки аудиофил сляпо вярва, че тези формулировки отразяват действителното положение на нещата и с тази неприложимост веднага ги забравят в момента, в който започнат внимателно прослушване.

Предлаганият метод – сравняване по контраст.

Прослушвайки само две системи за звуковъзпроизвеждане по стандартния начин, ние имаме 50 процентна вероятност да изберем по-правилната. Само че, оценявайки един компонент ние волю-неволю оценяваме целия тракт, а следователно да изберем по-точния компонент е много по-сложно – не е изключено да бъдем еднакво неуверени относно правилността на всеки от компонентите на тракта, ако те са били избрани по метода, гарантиращ единствено привързаност към този избор.
Избирайки по този метод един компонент, едва ли е възможно да се получи така, че неговото присъствие в системата да ни заблуди значително при оценката на другите компоненти на звуковия тракт, изпитвани сега или в бъдеще.
Вместо прослушване на шепа записи (предполагаемо еталонни) на две различни системи с цел да се определи тази, която удовлетворява съществуващата у вас, в дадения момент, представа как трябва да звучи тази музика, прослушайте много записи от най-различни стилове и направени с използването на различна апаратура и методи, стараейки се да уловите коя от системите разкрива повече различия между записите. Този метод е достъпен за всеки, който има уши, но той трябва да се откаже от някои любими прийоми и пристрастия.
В детайли той е примерно такъв. Подберете две дузини записи с различна музика: поп-вокал, джаз, фолк, рок, оркестрово изпълнение, камерно изпълнение, оперно произведение и фортепияно. Музиката трябва да ви харесва, но записите трябва да ви бъдат непознати (много е важно да се избягват любимите „тестови “ дискове, които както вие считате, ви дават информация за един или друг параметър на звученето. В действителност всичко на всичко ще се потвърждават или опровергават вашите очаквания на базата на това как те са звучали по-рано на други системи и компоненти). Отначало чрез една система, а после чрез друга прослушайте всички записи наведнъж. (Вашите две системи могат да се отличават по всички компоненти, а могат и само по един-да кажем кабели, усилвателя или акустичните системи).

Най-точна е тази система от компоненти, която предава повече различия в записа, позволявайки да се чуят повече контрасти между записите на различна музика.
Ето един прост пример. Представете си грамофон от 1949 година на който звучи „Swanee“ в изпълнение на Ела Джонсън и Филаделфийския оркестър, изпълняващ Бетховен. Прослушайте същите тези записи на дългосвирещи грамофонни плочи на добра съвременна аудиосистема – грамофона ще предаде по-малки различия помежду им. Вярно ли е това? Нас ни интересува звуковъзпроизвеждащ тракт, който прави тези различия явни. Някои оркестрови записи например създават звукова сцена, излизаща от честотния диапазон, ограничен от акустичните системи, други са склонни да се поместят между акустичните системи, трети отчетливо подчертават звуковия образ на инструментите в пространството, други пък ги размиват. При една част от тях, духовите инструменти са отдалечени в дълбочина спрямо оркестъра, на други – приближени към слушателя. При някои записи турския барабан се разгръща с цялата своя мощ, докато при други записи едва може да се отличи от тимпана. За нас е несъществено от какво се определят дадените различия – от стила на изпълнение, техниката на записа или способите за тиражиране. И не и важно, че те могат да създадат съвършено лъжлива представа за това как е звучала музиката „на живо“.
Следователно, при сравняване на два чифта АС, би било погрешно да се предполага, че например тези акустични системи, които винаги създават голяма звукова сцена, излизаща извън техните границите, са правилни. На вас може да ви харесва как тези АС се отнасят към звуковата сцена, но други АС благодарение на това, че по-добре предават разликите между отделните записи, могат да се окажат по-правилни. А ако се вземат под внимание всички променливи величини, скрити във всеки запис, то последният чифт акустични системи може да ни даде повече информация за изпълнението.

При някои записи поп – вокалът е топъл, гръден вокал, при други-сух, при едни е вплетен в инструменталното платно, при други е изведен по-близо до нас, в същото време, акомпаниращите инструменти остават отдалечени на заден план. Едни записи гъгнат, други хриптят, трети звучат топло, а четвърти металически. Старият метод да го наречем „сравнение с образеца“ би дал еднозначно предпочитание към този тракт на звуковъзпроизвеждане (заедно със съответстващите „еталонни“ записи), който би съответствал на предварителното разбиране за това как трябва да се възпроизвежда вокала, какъв трябва да бъде неговия баланс с останалите инструменти по такива параметри като относителен размер, форма, ниво, дълбочина и т. н. След определено време забелязваме, че ни харесва определено поднасяне на поп-вокала (също с оркестров баланс, или напористост на рок музиката, или джазовата интимност, или ударността на звука на фортепианото и т. н.) и заявяваме, че звука се предава правилно, когато звученето на записа е близко до нашите очаквания. Задълбочавайки грешката, ние произвеждаме такива записи в ранг на еталони (с позволение на професор Джонсън, основател на фирмата за грамофонни записи „Reference Recordings“ („еталонни записи“)), а после търсим това „вярно“ звучене във всички системи, които оценяваме по-късно и ако не го намерим, сме готови да квалифицираме системата като неправилна. Трудността е в това, че както записа, така и системата за възпроизвеждане на звука поначало са недостатъчни правилни, така че не трябва да очакваш от другите системи еднаквост.
Още повече, ако няколко системи звучат през цялото време еднакво, то те трябва да са по определение неточни поради това, че заради пропуск или преднамереност, не съществуват два еднакви записа. Има други важни критерии, които всеки приемлив аудиокомпонент или система са длъжни да изпълняват, и най-важния от тях е, че прослушването не трябва да изморява.
Новият подход, предложен в тази статия е значително по-универсален.

Ад на конформизма

Методът на сравнение с образец поражда създаването на системи, показващи еднообразие и общ звуков почерк, което неизбежно води до скуката, която цари в аудиоада. Работата е там, че между записите съществуват качествени различия (независимо от музикалния стил) и те могат да се забележат при възпроизвеждането, а могат да се окажат и над пределните възможности на тракта. (В това отношение превъзходството на LP над CD е очевидно – всички компакт дискове си приличат по нещо, съществува някакъв звуков конформизъм. Това не може да бъде измерено с прибори, но ясно се усеща при прослушването им. За LP това е малко характерно).

Не на последно място CD са привлекателни с това, че този формат издига в култ догмата за повторяемостта и идеалността – в изпълнението липсват дребни грешки, а нивото на „шума“ на директния тракт „запис-възпроизвеждане“ е по-ниско от фоновия шум при реална акустическа обстановка в реално съществуващи концертни зали. Но този подход не е музикален. Всички ние знаем любители на музика, които при оценка на аудиосистема отделят повече внимание на отсъствието на шум или еднаквостта на звучене на едни и същи записи, отколкото на възпроизводимата музика. Те като по правило се оплакват, че дадена плоча не звучи по този начин както при предишното прослушване.

Тук за нас, пътешествениците в аудиоада, е полезно да направим почивка и да се замислим над всеобщия догматизъм и хипноза на съвършенството. Замисляли ли сте се някога над това, че търсенето на съвършенството и нуждите от догми са двете страни на една и съща монета, изсечена несъмнено от най-лошите качества на човешката натура? Остава ни само да осъзнаем как тези въжделени ценности ни въздействат, как започваме да им робуваме и губим човешките си черти. (Тези от вас, които гледат сериала „Star Trek“ ще разберат мотивите, известни още под названието „First Generation“)
Започвайки с Трентския събор (1563) (събора в Тренто (1545-1563)- ХІХ-ия вселенски събор на римската католическа църква, изиграл ключова роля в контра реформацията. На него били окончателно формулирани и подредени догмите на католическата вяра, били направени крачки към обновяване на църквата. С него започва систематичната война с протестантството) музиката за западния свят е била средство за изразяване на индивидуалността, тя облагородявала човешкия дух и обединявала хората. За съжаление, сега нейната ролята, в по-голямата и част, поради някаква причина е принизена до „звуково сънотворно“, а другата е раздробена на звукови парчета – агресивни, заставящи ни да се обръщаме към различен тип безполезни търговски дейности и т. н. Нашата традиционна музика (като такава отнасям поп музиката на 50-60-те години, ритъм енд блуса заедно с класическия джаз, концертната музика и по-голямата част от това, което наричаме етническа и фолклорна музика) се лишава от силата си и престава да ни привлича, заради оглупяващото влияние на hi-fi спектаклите. Спомнете си за всеобщия заговор с цел да ни натрапят системи „запис-възпроизвеждане“ със съкратени данни. Тя се превръща в смляна детска каша и заедно с това се опитва да стане подобна на звукова пътека към кинофилма. (Изключение в нашата култура прави рап музиката, изключението е интересно и това ни тревожи, защото тя изразява политическата позиция на „излишните“ хора. При това музиката „new age“ – „музиката на новата ера“ (жизнеутвърждаващо название, не е ли истина?) и „новия джаз“ (също оптимистично) станали предимно музика за тези, който усещат потребност от „изключване“. Любопитно е, че рап музиката също както и диско музиката, като правило се изпълнява на компютри, почти без участието на живи музиканти. Това е все едно хора, лишени от избирателни права да се опитват да завоюват място в обществото, където за добър тон се счита сдържаността). Тази материя е толкова фина, колкото и коварна. Ние винаги ще има с какво да се сражаваме, наш дълг и наше най-силно желание е да сложим край на стремителното превръщане на съвременната музика в успокоителни звукови декорации или в нещо още по-лошо.

Необходима поддръжка

Качествените различия с лекота се игнорират, ако нашата цел и средства са постигане на равенство с еталона. Именно заради навика да търсим сходство с еталона при прослушваме, на нас ни е много тежко, когато ни се налага, да се стремим да изясним в какво се състои разликата. Последното действие изисква много повече внимание, довеждайки ни до всевъзможни интелектуални и емоционални контакти със записа и не с един-два, а с много от тях. И не само сходни по жанр, но и съдържащи баснословно разнообразие на стилове, зали, варианти на разположение на микрофоните, набори на студийно оборудване за записи.
Когато вниманието ни е насочено да търсим сходства (сходствата на звучене на оценявания тракт със звученето на други аудиосистеми – дори и най-добрите, или с запазващо се в паметта ни идеално звучене на „живата“ музика), ние естествено се концентрираме върху вертикалния (честотен диапазон) или статичния (например: размер на сцената) показатели. Обаче сходство в звуковия портрет е нужно да се търси не само в честотния спектър, където обичайно го търсим и където се опитваме да извлечем правилност на тоновете, но и във времевия диапазон, където преобладава динамичен контраст. Когато се стремим да възприемем различията, повече сме склонни да се съсредоточим върху звученето на музиката, динамичното разрешение и взаимодействието между гласовете и инструментите.

Опитвайки се да оценим това, което приемаме за тонална правилност, по общоприетия метод (има сравняване с образец) ние получаваме не това, което се съдържа в записа, а хармоничен звук резултат от взаимодействието на самия запис, тракта на възпроизвеждане и т.н. Когато аудиосистемата се определя за неадекватна само заради това, че тя не винаги възпроизвежда голяма звукова сцена и топъл глас то тракта, избран от нас може да „куца“ по други критерии за правилност. Та нали не всички записи при възпроизвеждане са способни да предават обширна сцена или топлината на гласа. Когато нашият тракт прочита от едни записи голяма сцена и топъл вокал, а от други плоско и смачкано звуково пространство и хладен глас, то оттук следва, че нашата система по дадените параметри е „прозрачна“.

Детайли и прозрачност

Бих искал накратко да се спра на един любопитен предразсъдък, общ за аудиокритиците (не се ли сещате тук за автора на известната аудиофилска загадка: какво е това изплъзващото се, увиващо се и без уши? Правилният отговор не е гущер, а аудиокритик). Много хора описват прозрачността на възпроизвеждане на тракта в способността му да пресъздаде детайлите, които не са се забелязвали по-рано. Струва ми се, че когато подобни любители на музиката говорят, че някоя система е „по-детайлна“, те реагират ето на какво: на несвързаните помежду си микродетайли на звученето в честотния и временния диапазон (именно тези елементи на звученето, свързани по правилен начин, създават правилно предаване на хармоничната структура на музиката, атака и legato). Продължителността на тези микроскопични звукови събития е твърде малка, но в натурално звучене не съществува нищо сходно с тях, но все пак те се появяват в експертната аудиосистема, което е несъмнено доказателство за нейното съвършенство! На експерта му се струва, че той забелязва тези „детайли“ за първи път, както е и в действителност. Много лесно му е да попадне в заблуждение, че това, което слуша е значимо и правилно. Работата още повече се задълбочава с тези детайли струвайки му се, че са очевидни за възприятията. Споменатите „детайли“ безспорно ги има, само че означават друго. Истината се състои в това, че тези „детайли“ ни се „доставят“ от звуковъзпроизвеждащия тракт, а реално тях ги няма в „живото“ музикално изпълнение.

Прозрачността се създава само тогава, когато описаните микросъбития се сливат, с други думи, когато те са толкова кратки, че не могат да се възприемат поотделно. Когато малките звукови събития се сливат, у нас възниква по-правилно съпреживяване на музикалното изпълнение. Не правим ли по този начин разлика между видео и кино филми? Видео филмът като че ли дава по-детайлно изображение, по-ясно различими отделни визуални събития (нюанси), но е очевидно, че по-голяма прозрачност дава кино филмът.

Микросъбитията в музиката в сравнение с детайлите от видео изображението са много по-дребни. Би било правилно тук да не използваме думата „детайл“, а да използваме думата „зърнистост“. Зърнистостта позволява да се възприемат повече микросъбития, особено във високочестотния диапазон поради това, че те неестествено изпъкват в музикалното произведение. В аудиосистемата с действително висока прозрачност „зърнистостта“ изчезва и се заменя с непрекъснат, без „шевове“, поток от музикални перипетии.

Развитие

Връщайки се към предложения от мен метод, да го наречем „сравнение по контраст“, аз настоятелно съветвам да се противопоставим на навика да сравняваме два тракта, използвайки само един запис. Може да се наложат няколко практически упражнения по сравняване на цяла група записи, докато не се освободим от стандартния метод за преценка „или-или“ (А/Б), което възпитава аналитичното в ущърб на синтетичното отношение към музиката. Ако се разчлени музикалното произведение на части, превключвайки от фрагмент на фрагмент, то е невъзможно да се усети неговото цялостно течение и да се оцени то, от чисто музикална гледна точка. Музиката и нейното изпълнение, които по същество са неразделни, всъщност в много аспекти са развитие на очаквания, които съответно се сбъдват или не. Подходът А/Б не позволява да откликнем на тази страна на музиката. Колкото и да е удивително, именно способността да се предава музикалния драматизъм е единствената важна черта, по която следва да се съди за аудиосистемата или компонента.
Оценявайки компонента по метода на сравнение по контраст, ние получаваме надеждна процедура за оценка на останалите звена на тракта даже тези, които директно не участват в подобен тест. Нека вие да сте определили, че компонента е правилен, но може да се окаже, че в някои аспекта на звученето тракта не ви удовлетворява, просто защото колкото по-точен е един или друг компонент, толкова по-забележими стават недостатъците на целия останал тракт. Следващата стъпка, ще бъде изследване на компонента, изпълняващ в системата друга функция. Най-добре е да се започне с източника на сигнал. След това използвайте метода за сравнение по контраст за всеки компонент поотделно. Тук освен усилвателя влизат, акустичната система и източника на сигнала, също така кабелите, мрежовите филтри, филтрите подтискащи радиочестотните смущения, виброизолиращите устройства и т. н.
Методът за сравнение с образец не ни казва какво да правим със „смъртоносната“ скука и разочарованието, които се раждат в резултат на компромисите. Методът на сравнение по контраст, който също може да допусне компромиси (та нали си имаме работа с реални аудиосистеми), е много по-достоверен, доколкото може да ни доближи към самия запис. Чрез него по-ясно просветва живото изпълнение (именно то обичайно се записва). Ако компонентите се заменят по новия метод, резултатът винаги ще бъде много по-добър, отколкото при използването на стария. Между другото, продължавайки да усъвършенствате своята аудиосистема, по метода на сравнение по контраст, ще получите удивителен резултат. Той не само ще поиска от вас да попълните колекцията си от непознати досега записи, но ще откриете, че във вашата фонотека има не малко записи, които звучат много по-добре, отколкото вие сте си мислили. Може да бъде по-добре да се запознаете със собствената си фонотека, откривайки колко удивително достъпна е музиката за вас сега. Добре дошли в аудиорая.
Убеждението, че аудиосистемата задължително трябва да възпроизвежда музиката от всички жанрове по определен начин, независимо от методиката на записа, е лъжепророк, от който не един аудиофил е бил съблазнен да кривне от тясната пътечка към рая. Правилната система възпроизвежда музиката, така както е била записана на един или друг компакт диск или грамофонна плоча, а не преиначава съдържанието на записа, така че то да съвпадне със съществуващите предубеждения за сметка на това как трябва да звучи музиката през аудиоапаратурата (ако системата се интерпретира, то неверни са и предубежденията и системата). Това са двете страни на една и съща монета.
Само ако вашата аудиосистема е разработена като максимално точна, т. е. ако тя е предназначена за висококонтрастно възпроизвеждане, може да се надяваме, че тя ще възпроизведе уникалността на всяко записано музикално изпълнение. Само в този случай любителя на музика може чувствено да съпреживее музикалното послание на всеки запис, независимо какво е то инструмент или глас. Иначе резултатът е тъга и излъгани надежди. Замислете се над това.

© Превод от английски „Балкан Аудио“ Ltd